Много често, когато говоря с евреи за вярата в Господ Исус Христос, ми казват, че никога няма да забравят какво са им причинили “църквата” и “християнството” по времето на Втората световна война. Тяхното обвинение е, че тъй като Германия традиционно е “християнска” държава, унищожаването на почти шест милиона евреи е по вина на християните. Дали е така?
Ако трябва да обвиняваме църквата за загиналите по време на Холокоста, ще излезе, че християни са виновни за смъртта и на други християни. Добре известен факт е, че има жертви на нацизма, които не са от еврейски произход. И ако вие вярвате, че християнин е някой, който се е родил в страна с традиционно преобладаващо християнско вероизповедание (католицизъм, православие или протестанство), то тогава хората от цяла Европа, които не са били евреи и са загинали по време на войната, са християни. И така, ако следваме тази логика, християни са убивали не само евреи, но и хора от същата вяра!
Или църквата е виновна за смъртта на всички в лагерите – евреи и не-евреи, или имаме проблем с определенията за църква и християнство.
Когато говоря с евреите за ролята на църквата и Холокоста, им давам за пример която и да било организация, или партия. Те знаят много добре, че там има хора, които са истински убедени във и предани на идеята на самата организация. Винаги има обаче и хора, които не са чак толкова заинтересувани от идеята, но членуват поради привилегиите, които им дава това членство. Почти същото е и с църквата. В църквата се срещат хора, които са там по различни причини, но не се интересуват от Библията и не се придържат към нейните принципи. Има и хора, които членуват в църквата, защото познават Господ Исус като техен Спасител, Месия и Господар. Тях аз бих нарекъл християни, или част от “невидимата”, истинска църква. Те следват Исус, Който дойде, за да спаси Израил и плака пред стените на Ерусалим. Те не мразят евреите, но ги обичат. Обичат ги дотолкова, че по времето на Втората световна война рискуват живота си, за да могат да спасят някои от тях от ръцете на нацистите. Те са страдали и продължават да страдат от гоненията на псевдохристияни по целия свят.
Истинският християнин е човек, който е роден свише, за да следва и прославя Исус като Господ всеки ден. Човек, който разкрива Бог чрез живота си, който не желае да знае нищо друго, но разпнатия Месия (1 Кор. 2: 2). Християнинът е човек, който чрез Божията благодат живее такъв живот, че хората около него биват подтикнати да се замислят за Бога и Неговия Помазаник (Римл. 11). Вместо да строи газови камери за отхвърлените от обществото, християнинът обича такива хора така, както неговият Господ ги обичаше (Лука 4: 31 – 37; Марк 1: 40 – 45; Мат. 12: 22, 23). Вместо да убива инвалидите, истинският християнин полага грижи за тях, както самият Исус правеше (Мат. 12: 9 – 13). Вместо да мрази евреите до смърт, искреният последовател на Исус ги обича, защото неговият Господ ги обичаше (Йоан 13: 1) и дори даде живота Си за тях (Мат. 15: 24).
Такъв според мен би следвало да бъде човекът, когото наричаме християнин. Затова считам, че църквата няма вина за смъртта на толкова много хора по времето на Войната. Имало е хора, които са се числели към нея и може би са мразели или убивали, но тя – истинската църква, не е замесена и не би могла да бъде замесена в погубването на хора, създадени по Божия образ и подобие. Ролята на църквата в този свят е да бъде стълб и опора на истината и да свидетелства за своя Господ, за да може Той да бъде прославян във всичко.
Thursday, 28 December 2006
Tuesday, 19 December 2006
Богатството на Месия
Мат. 12: 1 - 8
"Но казвам ви, че тук има повече от храма" ст. 6
Свързана изключително много със жертвоприношенията и храмовото служение, юдейската вяра така се е съсредоточила в правилата и буквата на закона, че обръща все по-малко внимание на истинското значение на Храма и неговите приноси. Нашият Господ дойде да изпълни с богатство представите им за правилно и неправилно.
Фарисеите бяха толкова загрижени за спазването на религиозните правила, че забравяха за целта на Храма - да довежда хора при Бога. И тъй като Господ Исус Христос е по-велик от Храма, можем да си представим по колко по-добър и превъзходен начин Той би довел хора при Бога.
Неговото богатство е в силата Му да дарява пряка връзка с Бога. Защото Бог е много по-важен от създадените храмови инструменти за поклонение. Месия ни показва, че ако ние сме по-загрижени за средствата за поклонение, отколкото за Обекта на поклонението ни, ние няма да се срещнем с Бога, дори ако си мислим, че Му се покланяме.
Нашият Господ говори на религиозните евреи, че храмът е временен и може да бъде разрушен, а Той е вечен и може да съгражда. Показвайки по този начин един по-богат път, Той повтаря на фарисеите думите, които евреите са слушали и слушат по време на религиозните си поклонения, възпоменанията и празниците си - 1 Цар. 15: 22, 23; Пс. 40: 6 - 8; Ис. 1: 11 - 17; Йер. 7: 21 - 23; Ос. 6: 6.
Изпълнено с любов, отношението на Месия докосва надълбоко сърцето на човека и показва, че за Бог то стои на първо място. Само /по такъв начин/ с чисто сърце ние можем да се покланяме на Бога истински.
"Но казвам ви, че тук има повече от храма" ст. 6
Свързана изключително много със жертвоприношенията и храмовото служение, юдейската вяра така се е съсредоточила в правилата и буквата на закона, че обръща все по-малко внимание на истинското значение на Храма и неговите приноси. Нашият Господ дойде да изпълни с богатство представите им за правилно и неправилно.
Фарисеите бяха толкова загрижени за спазването на религиозните правила, че забравяха за целта на Храма - да довежда хора при Бога. И тъй като Господ Исус Христос е по-велик от Храма, можем да си представим по колко по-добър и превъзходен начин Той би довел хора при Бога.
Неговото богатство е в силата Му да дарява пряка връзка с Бога. Защото Бог е много по-важен от създадените храмови инструменти за поклонение. Месия ни показва, че ако ние сме по-загрижени за средствата за поклонение, отколкото за Обекта на поклонението ни, ние няма да се срещнем с Бога, дори ако си мислим, че Му се покланяме.
Нашият Господ говори на религиозните евреи, че храмът е временен и може да бъде разрушен, а Той е вечен и може да съгражда. Показвайки по този начин един по-богат път, Той повтаря на фарисеите думите, които евреите са слушали и слушат по време на религиозните си поклонения, възпоменанията и празниците си - 1 Цар. 15: 22, 23; Пс. 40: 6 - 8; Ис. 1: 11 - 17; Йер. 7: 21 - 23; Ос. 6: 6.
Изпълнено с любов, отношението на Месия докосва надълбоко сърцето на човека и показва, че за Бог то стои на първо място. Само /по такъв начин/ с чисто сърце ние можем да се покланяме на Бога истински.
Wednesday, 6 December 2006
Повече от метал
Числа 19:1-22:1
Завладяващото впечатление, което оставя този текст, е, че грехът е навсякъде, поразяващ всичко и всички. Четем за нечистотата от допира до мъртво тяло. Четем за греха на най-великия божий служител, Мойсей, когато пред народа той пропуска да отдаде слава на Бога и му бива отнето правото да влезе в Земята на обещанието. Четем за смъртта на Аарон, която ни напомня, че дори и тези на висша духовна служба съгрешават и трябва да умрат. И накрая, четем как хората се оплакват (за пореден път) и като последствие измират от ухапванията на змии.
Грехът е навсякъде; той поразява всички нас. Ако Мойсей в раздразнението си удари скалата и това му докара божието осъждение, то каква надежда има за който и да било от нас? Ако мърморенето на хората ги направи достойни за смърт, то кой може да се спаси от неизбежното окончателното осъждение? Кой не се явява виновен пред ужасяващо светия Бог на Израил?
Но в Библията има и добра новина. Пасажът ни показва, че макар всички ние да сме виновни под всевиждащия поглед на Всевишния, Неговата милост е свободно достъпна. Ключът към нея е бронзовата змия.
Понеже Израил се оплакваше от Бог, лагерът им се напълни с отровни змии. Змиите бяха инструментът на божието осъждение. Когато, обаче, хората изповядаха греха си пред Мойсей, Господ промисли лек за всички, които щяха да бъдат ухапани в бъдеще – бронзово изображение на змия, поставено на върлина, така че всички да могат да го виждат. Когато някой израилтянин повярваше на Божието Слово и погледнеше към него, той биваше изцелен и не умираше.
Това магия ли беше? Разбира се, не. Лекарство ли беше? Очевидно, не. Като нареди, обаче, на Мойсей да издигне това странно произведение на изкуството, Всемогъщият откри на Израил вечния принцип как Той се отнася към греха и как човеците получават Неговата прошка.
Виждали ли сте някога да хващат отровна змия? Един от начините за това е да се използва дълга пръчка, разцепена накрая. С раздвоения край се притиска змията към земята, а след това се вдига във въздуха. Така змията е вече безвредна. След това я убивате. Бронзовата змия на върлината показваше, че Бог е способен да избави Народа Си от Своето праведно осъждение. Това мощно нагледно средство показваше на ухапаните от змия, че Бог беше в състояние да неутрализира действието на отровата, която в същия момент прокарваше смъртоносния си път в тялото им.
Какво, обаче, изискваше Бог от тях? Вяра. Нищо повече. Нищо по-малко. Съдейки от по-ранните им прояви, някои от израилтяните биха се подиграли на мисълта за спасение чрез вяра в една бронзова змия: “Нямам нужда от парче метал на пръчка! Трябва ми добър доктор.” Но Бог искаше те да вярват в Него; да се доверят на Неговото слово и на Неговото обещание да изцели и да прости. Това, обаче, поставя един важен въпрос. Хората биваха избавяни от Божието осъждение, но, според Тората, грехът трябва да бъде наказан. Тората, по-специално книгата Левит, учи, че изкуплението се постига чрез жертването на невинна жертва, а бронзовата змия не беше приношение за грях. Книгата Числа ни дава само оскъдни детайли за случката; хората е трябвало да чакат още 1 500 години за обяснение:
“И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него да не погине, но да има вечен живот. Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.” (Йоан 3:14-16)
Бронзовата змия беше картина, учеща ни какво щеше да се случи с една личност, наречена “Човешкият Син”, Месията. Той също щеше да бъде издигнат на дърво. Той щеше да умре със срамна, мъчително болезнена смърт пред погледа на цял Израил. В Своята смърт Той щеше да понесе пълнотата на Божия гняв срещу греха и чрез тази смърт щеше направи Божието осъждение безвредно за нас. Исус знаеше какво щеше да се случи с Него. Той предрече, че ще бъде “издигнат”. И така стана. По тази причина Той дойде на света. И когато божествената справедливост беше удовлетворена, Всемогъщият Го възкреси.
Точно както Бог предложи живот срещу един поглед към змията в пустинята, така Той обещава прощение и живот на всички, които погледнат към Сина Му. Точно както възстановяваше физическия живот на всички, които с вяра поглеждаха бронзовата змия, така Той подарява вечен живот на всички, които се покаят и повярват в Исус.
Завладяващото впечатление, което оставя този текст, е, че грехът е навсякъде, поразяващ всичко и всички. Четем за нечистотата от допира до мъртво тяло. Четем за греха на най-великия божий служител, Мойсей, когато пред народа той пропуска да отдаде слава на Бога и му бива отнето правото да влезе в Земята на обещанието. Четем за смъртта на Аарон, която ни напомня, че дори и тези на висша духовна служба съгрешават и трябва да умрат. И накрая, четем как хората се оплакват (за пореден път) и като последствие измират от ухапванията на змии.
Грехът е навсякъде; той поразява всички нас. Ако Мойсей в раздразнението си удари скалата и това му докара божието осъждение, то каква надежда има за който и да било от нас? Ако мърморенето на хората ги направи достойни за смърт, то кой може да се спаси от неизбежното окончателното осъждение? Кой не се явява виновен пред ужасяващо светия Бог на Израил?
Но в Библията има и добра новина. Пасажът ни показва, че макар всички ние да сме виновни под всевиждащия поглед на Всевишния, Неговата милост е свободно достъпна. Ключът към нея е бронзовата змия.
Понеже Израил се оплакваше от Бог, лагерът им се напълни с отровни змии. Змиите бяха инструментът на божието осъждение. Когато, обаче, хората изповядаха греха си пред Мойсей, Господ промисли лек за всички, които щяха да бъдат ухапани в бъдеще – бронзово изображение на змия, поставено на върлина, така че всички да могат да го виждат. Когато някой израилтянин повярваше на Божието Слово и погледнеше към него, той биваше изцелен и не умираше.
Това магия ли беше? Разбира се, не. Лекарство ли беше? Очевидно, не. Като нареди, обаче, на Мойсей да издигне това странно произведение на изкуството, Всемогъщият откри на Израил вечния принцип как Той се отнася към греха и как човеците получават Неговата прошка.
Виждали ли сте някога да хващат отровна змия? Един от начините за това е да се използва дълга пръчка, разцепена накрая. С раздвоения край се притиска змията към земята, а след това се вдига във въздуха. Така змията е вече безвредна. След това я убивате. Бронзовата змия на върлината показваше, че Бог е способен да избави Народа Си от Своето праведно осъждение. Това мощно нагледно средство показваше на ухапаните от змия, че Бог беше в състояние да неутрализира действието на отровата, която в същия момент прокарваше смъртоносния си път в тялото им.
Какво, обаче, изискваше Бог от тях? Вяра. Нищо повече. Нищо по-малко. Съдейки от по-ранните им прояви, някои от израилтяните биха се подиграли на мисълта за спасение чрез вяра в една бронзова змия: “Нямам нужда от парче метал на пръчка! Трябва ми добър доктор.” Но Бог искаше те да вярват в Него; да се доверят на Неговото слово и на Неговото обещание да изцели и да прости. Това, обаче, поставя един важен въпрос. Хората биваха избавяни от Божието осъждение, но, според Тората, грехът трябва да бъде наказан. Тората, по-специално книгата Левит, учи, че изкуплението се постига чрез жертването на невинна жертва, а бронзовата змия не беше приношение за грях. Книгата Числа ни дава само оскъдни детайли за случката; хората е трябвало да чакат още 1 500 години за обяснение:
“И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него да не погине, но да има вечен живот. Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.” (Йоан 3:14-16)
Бронзовата змия беше картина, учеща ни какво щеше да се случи с една личност, наречена “Човешкият Син”, Месията. Той също щеше да бъде издигнат на дърво. Той щеше да умре със срамна, мъчително болезнена смърт пред погледа на цял Израил. В Своята смърт Той щеше да понесе пълнотата на Божия гняв срещу греха и чрез тази смърт щеше направи Божието осъждение безвредно за нас. Исус знаеше какво щеше да се случи с Него. Той предрече, че ще бъде “издигнат”. И така стана. По тази причина Той дойде на света. И когато божествената справедливост беше удовлетворена, Всемогъщият Го възкреси.
Точно както Бог предложи живот срещу един поглед към змията в пустинята, така Той обещава прощение и живот на всички, които погледнат към Сина Му. Точно както възстановяваше физическия живот на всички, които с вяра поглеждаха бронзовата змия, така Той подарява вечен живот на всички, които се покаят и повярват в Исус.
Friday, 1 December 2006
От страдание към победа - Ис. 52: 13 – 53: 12
Отдавнашни са възраженията, които чуваме за Божията справедливост и злото в този свят. Как е възможно да има справедлив Бог и хората да умират и страдат? Как може Бог, Който казва, че е любов, да допуска болката и злото въобще?
На тези въпроси и на такива като: “Къде беше Бог, когато детето ми умря?”, можем да отговорим, че Бог е там, където е бил и когато Неговият Син, Месията Господ Исус, умираше на кръста и страдаше за човека – контролирайки всичко, което се е случвало или ще се случи. Нещо повече, Той е планирал събитията в живота ни и независимо дали за нас те са добри или не, Той знае какво върши и как от “злото” в нашите очи да превърне в “добро” всичко, което ни заобикаля. Още от самото начало на същвствуването на света, Бог бе казал на хората, че Негово ще бъде правото да определя кое ще нарича добро и кое зло. Затова Той им забрани да се докосват до дървото на познанието на тези две величини. Той е стандартът и отвесът, по който се равняват всички.
Нужно е да се отбележи, че още от началните страници на Библията Бог говори за това, че един ден злото (Сатана) ще бъде наказано и доброто (Господ) ще победи (Бит. 3: 15). Тази идея се развива на страниците на Писанието и достига своята връхна точка в живота и делото на Месията Исус. В Неговата личност можем да видим как страданието и болката носят изкупление и победа, защото чрез “страдащия служител на Господа” ние можем да бъдем свободни от греховете си и да сме изцелени чрез Неговите рани (Ис. 53: 5).
Оказва се, че това страдание е планирано още преди създаването на световете и нещо повече – то е според Божието благоволение. Доловил тази закономерност, пророк Исая пише 700 години преди раждането на Богочовека Исус от Назарет: “Но Господ благоволи Той да бъде бит, предаде Го на печал…” (Ис. 53: 10). Според своята блага воля (добра воля) Бог определя пътя, по който ще може да се стигне до Него. Този път се оказва много труден и чашата много горчива, но това е единствената възможност да се постигне мир и хармония в Божието творение.
Трябва да знаем, че болката и страданието са част и от Божия характер. Ние вярваме в един страдащ Бог, Който, именно защото е любов, търпи и страда, за да може да се осъществи победата над злото. Нещо повече, ако отгърнем на пасажа, който най-добре характеризира любовта в 1 Послание на ап. Павел към Коринтяните 13 глава, ще видим, че Божията любов, описана там, е страдаща любов. Тя търпи и всичко понася, не се гордее, не изисква своето, не тропа с юмрук по масата, а претърпява и страда, защото обича и цени, търси и иска да привлече към себе си, предлага помирение и дава себе си за него. Божията страдаща любов не може да отпадне и срещу нея не може да се измисли какъвто и да било ограничаващ закон. Тя търпи и страда, за да реализира Бог чрез нея целта Си – да доведе света до истинска връзка със Себе Си, защото го обича до болка.
Тази е причината пророк Исая да каже, че на страдащия Месия ще бъде отреден дял между великите и че Той ще разделя користи със силните (Ис. 53: 12). Смъртта и болката няма да са последната точка, до която Бог ще достигне. Въпреки че за Помазаника ще се определи гроб при богатия (Ис. 53: 9), след това Той ще участва в победното разделяне на плячката. По всичко изглежда, че ще има победа след смъртта на Месията. Той не ще може да бъде задържан в нейната хватка, защото ще възкръсне.
Злото, страданието и болката никога не са били и няма да бъдат последната дума на Бог за човека. Както пасхалното агне умира, за да може да се запази живота и да се дари свободата, така и смъртта и страданието на Месията Господ Исус довеждат до вечен покой и мир с Бога.
Тъй като победата над злото и Сатана е осигурена от Господ и то чрез Неговото страдание, нашата любов и признателност към Него трябва да са инстинктивна и постоянна реакция. Това умоляват и проповедниците на църквата чрез думите на апостол Павел: “…молим ви от Христова страна, помирете се с Бога” (2 Кор. 5: 20).
Станислав Алексиев
На тези въпроси и на такива като: “Къде беше Бог, когато детето ми умря?”, можем да отговорим, че Бог е там, където е бил и когато Неговият Син, Месията Господ Исус, умираше на кръста и страдаше за човека – контролирайки всичко, което се е случвало или ще се случи. Нещо повече, Той е планирал събитията в живота ни и независимо дали за нас те са добри или не, Той знае какво върши и как от “злото” в нашите очи да превърне в “добро” всичко, което ни заобикаля. Още от самото начало на същвствуването на света, Бог бе казал на хората, че Негово ще бъде правото да определя кое ще нарича добро и кое зло. Затова Той им забрани да се докосват до дървото на познанието на тези две величини. Той е стандартът и отвесът, по който се равняват всички.
Нужно е да се отбележи, че още от началните страници на Библията Бог говори за това, че един ден злото (Сатана) ще бъде наказано и доброто (Господ) ще победи (Бит. 3: 15). Тази идея се развива на страниците на Писанието и достига своята връхна точка в живота и делото на Месията Исус. В Неговата личност можем да видим как страданието и болката носят изкупление и победа, защото чрез “страдащия служител на Господа” ние можем да бъдем свободни от греховете си и да сме изцелени чрез Неговите рани (Ис. 53: 5).
Оказва се, че това страдание е планирано още преди създаването на световете и нещо повече – то е според Божието благоволение. Доловил тази закономерност, пророк Исая пише 700 години преди раждането на Богочовека Исус от Назарет: “Но Господ благоволи Той да бъде бит, предаде Го на печал…” (Ис. 53: 10). Според своята блага воля (добра воля) Бог определя пътя, по който ще може да се стигне до Него. Този път се оказва много труден и чашата много горчива, но това е единствената възможност да се постигне мир и хармония в Божието творение.
Трябва да знаем, че болката и страданието са част и от Божия характер. Ние вярваме в един страдащ Бог, Който, именно защото е любов, търпи и страда, за да може да се осъществи победата над злото. Нещо повече, ако отгърнем на пасажа, който най-добре характеризира любовта в 1 Послание на ап. Павел към Коринтяните 13 глава, ще видим, че Божията любов, описана там, е страдаща любов. Тя търпи и всичко понася, не се гордее, не изисква своето, не тропа с юмрук по масата, а претърпява и страда, защото обича и цени, търси и иска да привлече към себе си, предлага помирение и дава себе си за него. Божията страдаща любов не може да отпадне и срещу нея не може да се измисли какъвто и да било ограничаващ закон. Тя търпи и страда, за да реализира Бог чрез нея целта Си – да доведе света до истинска връзка със Себе Си, защото го обича до болка.
Тази е причината пророк Исая да каже, че на страдащия Месия ще бъде отреден дял между великите и че Той ще разделя користи със силните (Ис. 53: 12). Смъртта и болката няма да са последната точка, до която Бог ще достигне. Въпреки че за Помазаника ще се определи гроб при богатия (Ис. 53: 9), след това Той ще участва в победното разделяне на плячката. По всичко изглежда, че ще има победа след смъртта на Месията. Той не ще може да бъде задържан в нейната хватка, защото ще възкръсне.
Злото, страданието и болката никога не са били и няма да бъдат последната дума на Бог за човека. Както пасхалното агне умира, за да може да се запази живота и да се дари свободата, така и смъртта и страданието на Месията Господ Исус довеждат до вечен покой и мир с Бога.
Тъй като победата над злото и Сатана е осигурена от Господ и то чрез Неговото страдание, нашата любов и признателност към Него трябва да са инстинктивна и постоянна реакция. Това умоляват и проповедниците на църквата чрез думите на апостол Павел: “…молим ви от Христова страна, помирете се с Бога” (2 Кор. 5: 20).
Станислав Алексиев
Subscribe to:
Posts (Atom)
